Газа ще бъде гробът на водения от Запада световен ред
Без значение как ще завърши, делото на Южна Африка в Международния съд, твърдещо, че Израел е нарушил Конвенцията за геноцида, ще остане в историята . То или ще бъде запомнено като първата стъпка към най-накрая да се търси отговорност от държава-измамник за многократни, дългогодишни нарушения на международното право; или като последния, умиращ дъх на нефункционираща, водена от Запада международна система.
Защото лицемерието на западните правителства (и западния политически елит като цяло) най-накрая доведе така наречения „световен ред, основан на правила“, който те претендират да доведат до точката, от която няма връщане. Пълната западна подкрепа за геноцидното вилнение на Израел в Газа наистина разкри двойните стандарти на Запада по отношение на човешките права и международното право. Няма връщане назад и Западът може да обвинява само собствената си арогантност.
Литанията от военни престъпления и престъпления срещу човечеството, извършени от Израел в Газа, е ясна като бял свят за всеки, който има достъп до смартфон. Емисиите в социалните медии преливат от видеоклипове на бомбардирани болници и училища, бащи, които изваждат безжизнените тела на децата си изпод разрушените сгради, майки, плачещи над труповете на бебетата си. И все пак реакцията на западните правителства – освен привидно неограничената военна и политическа подкрепа – беше да определят всяка критика към Израел като антисемитизъм и да се опитат да забранят директно всяка проява на солидарност с палестинския народ.
Независимо от това потисничество, десетки хиляди хора излизат по улиците ден след ден, изразявайки отвращението си от израелските зверства и западното съучастие. Отчаяни да си възвърнат някакво подобие на доверие, западните правителства (включително САЩ) наскоро започнаха да бъдат малко критични към израелските атаки. Въпреки това е твърде малко, твърде късно. Доверието в Запада е безвъзвратно накъсано.
Разбира се, западното лицемерие не е нещо ново. Според западните правителства светът трябва да е въоръжен за руската агресия, но трябва да е напълно доволен от бруталността на Израел и пренебрегването на международните норми. Украинците, които хвърлят коктейли Молотов по руските окупационни сили, са герои и борци за свобода, докато палестинците (и други), които се осмеляват да говорят срещу израелския апартейд, са терористи. Бежанците с бяла кожа от Украйна са повече от добре дошли, докато бежанците с черна и кафява кожа от конфликти в Близкия изток, Азия и Африка (повечето от които Западът стои зад) могат да потънат на дъното на Средиземно море. Западното отношение наистина е било: правила за теб, не за мен.
Позицията на Запада спрямо Китай показва същата неискреност. Китай на практика е обкръжен от американски и съюзнически военни бази, въоръжени до дупка. И все пак Китай е виновен за... какво? Неспособни да посочат каквото и да е конкретно нарушение, западните правителства и медии могат само да обвинят Китай в „повишена самоувереност“, т.е. непознаване на отреденото му подчинено място в западния хегемонистичен ред.
Международното правосъдие се превърна в болна шега. Ако Международният наказателен съд (МНС) функционираше ефективно, израелските лидери щяха да бъдат съдени, докато говорим, и нямаше да има нужда Южна Африка да се обръща към МС. В сегашния си вид обаче МНС повдигна обвинения срещу африканци само до 2022 г., когато обяви разследване на руското нахлуване в Украйна по-малко от седмица след началото му. МНС издаде обвинения, включително срещу президента на Русия Владимир Путин, за по-малко от година. Обратно, отне повече от шест години на МНС да започне разследване на ситуацията в Палестина и дори сега, години по-късно, все още не са предприети значими действия. Докато Израел продължаваше своята оргия от насилие срещу народа на Газа, Карим Хан, британският главен прокурор на МНС, посети Израел и подчерта необходимостта престъпленията на Хамас да бъдат преследвани, като същевременно смекчи израелските престъпления. Нищо чудно, че много организации на гражданското общество призовават той да бъде уволнен.
Разбира се, западното лицемерие не е нещо ново. От самото начало международните правни норми бяха предназначени да се прилагат само за така наречените „цивилизовани“ – чети бели – народи. Диваците не се броят и мощните западни държави можеха – и правеха – да правят с тях каквото си искат. Местните със сигурност не са „притежавали“ земя или природни ресурси и колониалните сили са били свободни да ги крадат и експлоатират както пожелаят. Ционизмът също се основава на такива расистки нагласи – нагласи, които остават в основата на израелската политика и до днес.
Тези двойни стандарти са очевидни по отношение на правото на национално самоопределение – основното право на всички народи да избират своя собствена политическа система и да контролират собствените си природни ресурси. След Първата световна война президентът на САЩ Удроу Уилсън настоя, че самоопределението е водещият принцип на новия световен ред – но, разбира се, само за европейците. Палестинците и другите арабски народи разбраха по трудния начин, че колониализмът е жив и здрав: те бяха подчинени на мандатите на Обществото на нациите, които оправдаваха колониалното управление за „народи, които все още не могат да стоят сами“. Уставът на Обединените нации също включваше разпоредби за попечителство, по същество в подобна линия като мандатите на Лигата.
Войните за независимост в Азия и Африка сложиха край на това. Новите независими държави успешно поискаха самоопределението да бъде издигнато до право за всички. И двата международни пакта за правата на човека, приети през 1966 г., определят правото на всички народи на самоопределение в техния общ член 1, изяснявайки, че само с политическо и икономическо самоопределение всяко друго човешко право може да има смисъл.
Дискусията за правото на самоопределение отиде по-далеч, за огорчението на западните правителства. Общото събрание на ООН многократно е заявявало, че въоръжената борба (включително тази на палестинския народ) срещу колониалното управление е легитимна. И Допълнителният протокол от 1977 г. към Женевските конвенции относно законите на войната също заявява, че борбите срещу колониалните и расистките режими са валидни. Международното право определено се разви в правилната посока.
Все пак системите за прилагане на международното право остават слаби. Това е замислено и позволява на мощни държави да действат безнаказано и да защитават своите протежета – както виждаме със САЩ и Израел. Дори ако Международният съд издаде временна заповед на Израел да спре насилието си и дори години по-късно да намери Израел за виновен в геноцид, без никакво изпълнение, Израел може (и вероятно ще) просто игнорира тези решения. Това със сигурност ще бъде краят на настоящия световен ред, тъй като всяка фасада на справедливост ще рухне.
Прилагането на международното право е в ръцете на Съвета за сигурност на ООН, но със своите права на вето за петте страни, които се оказаха на печелившата страна през 1945 г., този орган отново и отново доказа самата тя не е в състояние да изпълни мандата си. Общото събрание няма никакви правомощия за прилагане. А ООН, МНС и повечето други международни организации са постоянно недофинансирани, което означава, че разчитат в голяма степен на доброволни дарения от държавите. Това ги прави уязвими за неправомерно влияние от страна на богатите и могъщите: с други думи, богатите западни държави.
На по-фундаментално ниво тези международни институции не са представителни. Въпреки че организациите на гражданското общество могат да допринесат за повечето от дебатите, само правителствата имат думата в процеса на вземане на решения – въпреки факта, че, както виждаме в случая с Газа, дори правителствата на привидните демокрации не представляват непременно волята на техните хора.
Израелската агресия и колонизация трябва да спрат и нарушителите на човешките права в Палестина трябва да бъдат подведени под отговорност – включително западните лидери, които са съучастници в геноцида. Не трябва обаче да спираме дотук. Трябва да поискаме революционна реформа на международните институции. Те трябва да бъдат направени наистина демократични и егалитарни. Те трябва да отразяват гласа на хората чрез организации на гражданското общество и други демократични форми на представителство – не правителства, които твърде често са в джоба на богати и могъщи интереси.
Създаването на световен ред, който ще гарантира справедливост и равни права за всички, няма да е лесно. Това ще изисква постоянни усилия от страна на глобалното гражданство чрез оказване на натиск за промяна върху правителствата и международните организации. Това обаче е единственият начин да се гарантира, че „никога повече“ ще стане реалност.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
